Кинофорум МОЯТ ФИЛМ: „Фани и Александър” (1982, реж. Ингмар Бергман). Изборът на Виолета Дечева

Защо „Фани и Александър“? Защото е вдъхновен и роден от театъра, но е един от шедьоврите на киното, които не остаряват. Защото е плод на своето време, на 20 век, но в мисленето си се протяга далеч извън него. Защото е сага, създадена от живота и опита на Бергман, която носи интимността на изповедта и величието на епоса. Защото както и Формановия „Амадеус“ не ми омръзва да го гледам и да намирам винаги нещо ново за себе си. Защото филми като тях променят киното без да вдигат революции. Защото е свят, в който се пресреща сънната асоциативност на Бунюел и Шекспировото фабулиране, срещат се различни киностилове, които живеят чудесно заедно. Защото големите въпроси за вярата, истината, любовта в модерния свят са отворени пред нас през широко отворените очи на две деца, през невинния поглед на непорасналите Адам и Ева. Този поглед сменя перспективите и води зрителския през загадъчните лабиринти на междуличностните отношения в едно семейство, за да почувстваме заедно с него как тече животът на човека в модерното общество. Защото е апология на съзиданието, на това, което продължаваме да наричаме изкуство. Защото не вярва, че има само една реалност. И за 190 минути потвърждава, че, както казва Елена със Стриндберг на финала на филма, „Всичко може да се случи, всичко е възможно. Времето и пространството не съществуват.“ Защото „Фани и Александър“ е от онези филми, които са намерили формата, в която ни откриват нещо съществено за света и за нас самите. Защото се надявам да можем да говорим за всичко това след филма. Виолета Дечева